Унгарска държавна награда за историчката доц. д-р Пенка Пейковска

      В последния брой (№ 46 от 3-9.11.) в. "Троянски глас" съобщи, че дъщерята на основателя и първия главен редактор на вестника Иван Пейковски е получила "Унгарски златен кръст за заслуги".

           Пенка Пейковска за високото унгарско отличие

    

        "Бих искала да изразя дълбоката си благодарност към унгарската държава за признанието, с което удостоява дългогодишните ми усилия за популяризирането на Унгария в България и за развитието на българо-унгарските научни и културни взаимоотношения.

За мен е голяма чест да получа тази високопрестижна награда точно в годината, когато честваме 145-ия юбилей на Българската академия на науките.

Приемам „Унгарския златен кръст за заслуги” като израз на признателност и към институцията, в която работя – Българската академия на науките и нейния Институт за исторически изследвания, които подкрепяха начинанията ми, и към моите български и унгарски колеги, които ми подадоха ръка и без чието участие и ентусиазъм тази награда нямаше да бъде факт.

Унгария и унгарският народ станаха моя творческа и житейска съдба благодарение на унгарските ми учители – професорите историци и етнолози от Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош”, които култивираха искрената ми обич към унгарския народ, дадоха възможност за първите ми научни изяви и ме поощриха да продължа научните си занимания.

Благодаря на моите родители Иван и Мара Пейковски – съпричастни към българо-унгарското дело, които бяха неотлъчно до мен и съпреживяваха успехите и трудностите ми, на дъщеря ми Ивана, която е моето вдъхновение, на унгарските ми приятели и колеги, които поддържат животворна искрата на приятелството.

Наградата ме мотивира да продължа да работя в избраното поприще. Бих искала да я посветя на постиженията от миналото, осъществени от такива ярки творчески личности като Феликс Каниц, Адолф Щраус, Геза Фехер, Марта Бур, които са за мен пример за подражание, и, като преподавал в специалност „Унгарска филология” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, на надеждите на бъдещето – моите студенти."

Иван Пейковски. ЧЕРВЕНИЯТ ГЕНЕРАЛ [Павел Стаев]

• Публикувано в: Сп. Българо-съветска дружба, 1986, № 6.

В автобиографията на своето „Лично дело” ген. Павел Стаев пише: „Роден съм през 1870 годи­на в бедно селско семейство в Троян, недалеч от историческата Шипка. Помня героичната отбра­на, когато 8-9 хиляден отряд ру­ски войски с няколко дружини български опълченци водеше не­равна борба с 40-хилядна турска армия...”

Съдбоносното ехо от балкан­ския грохот няма да заглъхне за него цял живот. И макар, че пише бележките си много години след като е роден, спомените от де­тските преживявания не потъмня­ват.

„Турците изгориха Троян и ние бягахме при руските войски. Непрестанният гърмеж на оръдията и веригата ранени руски войници ми направиха незалечимо впечат­ление... Бях на седем години, ко­гато побягнахме към Севлиево...”

Тези редове са написани не слу­жебно - те са изповед...

Наскоро след Освобождението Павел Стаев постъпва в Софий­ското военно училище. Това е не­спокойно време в новата българ­ска история - изгонен е княз Ба­тенберг, подготвя се идването на княз Фердинанд Кобурготски. В страната се надигат вълнения на офицерите-русофили: в Стара Загора, Сливен, Бургас, Силистра, Русе.

В тези събития активно се вк­лючва възпитаникът на Софий­ското военно училище Павел Стаев. Той участвува лично в ак­цията за свалянето на княз Батен­берг от българския престол, орга­низирано от Груев, Бендерев, Рад­ко Димитриев и други видни военни дейци, а после се включва в борбата против Фердинанд.

Той сам разказва: „През 1887 година завърших пръв Софийско­то военно училище и служих в Со­фийския гарнизон, но поради при­надлежността ми към онази част от българския народ, която про­дължаваше борбата срещу не­мското влияние в България, бях подложен на преследвания и през 1890 година принуден да избягам от България...”

Бившият отличник във военно­то обучение обобщава сам стана­лото по военному кратко и ясно: „Не желаейки да служа на Ферди­нанд, аз останах в Русия...”

Тези думи имат смисъл на ве­рую за него, защото той ще запа­зи завинаги своята вяра в Русия, ще издържи на много изпитания и проверки...

След като завършва Академия­та на руския генерален щаб през 1896 година, Павел Стаев започва пътя си в руската армия: команду­ва рота, батальон, полк... В годи­ните на Първата световна война се сражава срещу немците като командир на Първи Екатеринославски полк от Първа гренадирска дивизия. Полкът на ген. Стаев участвува в много боеве, печели победи и неговият командир по­лучава Георгиевски кръст, и в края на 1916 година е квартирмеистер - началник на операти­вен отдел на щаба на IV армия.

Годините, прекарани на Фрон­та, подкопават здравето на Павел Стаев и през юни 1917 година той е на лечение в Кавказ, а няколко месеца по-късно - в Московската военна болница. Тук го заварва октомврийския залп на Аврора. Временното правителство е свале­но, установена е революционната власт на работниците, селяните и войнишките депутати...

С революцията или против ре­волюцията? Този въпрос се изпра­вя и пред ген. Павел Стаев, който още лежи в болницата. Но той не изпитва никакви колебания. И ня­ма да ходи по мъките, за да наме­ри верния път - защото е с рево­люцията още от самото й начало. Да се спаси Русия - това значи преди всичко тя да има силна ар­мия. Оръжието е езикът, с който руските работници и селяни ще разговарят със своите врагове. А те надигат глава и вътре, и вън от страната.

... Сряда, 22 май 1918 година. На уводно място вестник „Свобо­да России” помества статия „Как да се възстанови армията?” Ав­торът ген. Павел Стаев, пише: „... По въпроса за необходимостта от създаването на силна и крепка ар­мия не може да има и две мнения. Ще кажа повече; никога Русия не се е нуждаела така от голяма и силна армия, както сега...” Него­вият голям военен опит го е на­учил, че „силна и боеспособна ар­мия за борба с външните врагове може да бъде само всенародна ар­мия...”

Само две седмици по-късно - 7 юни 1918 г. в брой 115 в. „Из­вестия” помества съображенията на известния съветски държавник В. Ярославски относно съдаването на Червената армия. Открита е дискусията, в която участвуват ген. Брусилов, Ванков, Велкович, Стаев, Хрустицки. Сомов.

Вероятно поради това ген. Па­вел Стаев е изпратен на работа не в строевите, а в убечно-възпитателни звена. В своите автобиографични бележки той е записал: „Не бидейки в състояние да служа в строя по здравословни причини, аз посветих остатъка от силите си на обучението и възпитанието на кадрите на Червената армия...”

През август 1918 година ген. Павел Стаев е включен в Уставна­та комисия на Общоруския главен щаб, която само за три месеца из­работва полеви устав на Червена­та армия и подготвя всички оста­нали устави. За тази дейност на Стаев докторът на военните на­уки, генерал - лейтенант Загре, дава следната оценка:

„Намирайки се на служба в Общоруския главен щаб през пър­вите години на Октомврийската революция, имах възможност да видя отблизо работата на Павел Стаев по разработката на устави­те на Червената армия. Познавам го и като преподавател в Акаде­мията на Генералния щаб през 1919-1922 година. Особено следва да се отбележи неговата работа по срочното съставяне на полевия устав на Червената армия, който през цялото време на интервен­цията и гражданската война беше основно ръководство за бойната подготовка на Червената армия. Работата на Павел Стаев, виден специалист от старата амрия, с висше военно образование и три­годишен боен опит, имаше голя­мо значение и е още по-голяма за­слуга пред републиката...”

По същото време и по-късно ген. Павел Стаев работи и като редактор във военно-техническия отдел за военна литература при ВЦИК, и като преподавател в Академията на генералния щаб - първата ковачница на генщабни офицери за младата Съветска ар­мия, а през 1921 година е натова­рен с издаването на списание „Вестник на промишлеността” при Главметал, на което е редак­тор цели 16 години - до 1937 го­дина.

Като редактор и специалист по металообработване генерал Стаев е удостоен със званията „Удараник-строител на социализма” и „Ударник-отличник на машиност­роителното обединение „Маш-гиз” - звание, връчено му лично от Народния комисариат по ма­шиностроенето на СССР.

В края на 1945 година Павел Стаев излиза в пенсия - тогава е 75-годишен! Седем години по-къс­но той умира (на 5 октомври 1951 година) в Москва, без да види от­ново България. Видя я неговият син - проф. Кирил Стаев - из­тъкнатият специалист-машиностроител, лауреат на държавна на­града.